Цецо изпитваше съмнения. Нормално. В краен резултат се лиши от рожденния ден на Ганчо и реши да дойде с мен на хижа. Нормално. И естествено се забърка в големи неприятности. Естествено нормално.
Часът е 10 часа, но на всеки му е ясно че нагласиш ли си часовника в 10 не можеш да станеш по рано от 10:30. Цецо иска да знае. Хайде казвай, как се стига до хижата, колко дълъг е прехода, коя е хижата. Аз не мога да му отговоря на тези въпроси, но изчиствам набързо съмненията с ясното “ае, споко ве”. Пием още половин час кафе и в 11 вече решаваме че трябва да потеглим.
Грешка 1: нямаме фенер. Грешка 2: нямаме храна. И двете грешки ги осъзнахме още преди да тръгнем, ама туй то. Гледай кво прави мързела с хората…
Пропуснах да спомена на цецо че всъщност една от най-дългите части на пътуването е излизането от самата София. Та след няколко еднообразни часа прекарани в софийския градски транспорт, ето ни начело на ботевградско шосе нашите двама героя, изпълнени с готовност и много изпростели. Цецо започна да прозира истината “че то супер бързо ще ни качат” може и да не се окаже така. Отново защитавам тезата си, че даже изпреварваме своя график, и можем да се считаме вече там, цецо сляпо ми вярва или поне глухо. Сменяме няколко коли, с все различни спътници, най интересни от които бяха двама отчаяни от браковете си строители. Единия женен от двайсет години. Другия от няма и една. Беше много разговорлив и искаше да ни пуска някви музики. Първо пусна някакво техно там, на което по стария му колега тъжно отбеляза “ми то тва не се променя бе”. След това извади друг диск и вика “ауе момче, от коя страна чете туи ва” Послушно му показвам противоположната страна без надписа. Той удря мазна храчка на нея, и старателно я обърсва о мазната си фланела. И диска тръгна, което е странното. Всичко ок до Карлово. Отново обяснявам, че Карлово е повратна точка. От там нататък всичко е като по вода. Хаимбоаса ей го де е. А всеки горд карловец се знае със своята дружелюбност, услужливост и любов към всичко що мърда. Слънцето е високо горе на поне три педи от хоризонта. Живота е хубав, ние сме гладни, но щастливи. Няколко педи по-късно, ние седим на същото място и с върховна мъка се сдържаме да не метнем камък по поредната кола която ни казва, че се отбива ей тук веднага в Сушица. И мен ме осенява ясното дежа вю че аз вече съм го изживявал това. Същото място, същото чакане, същите коли които всички отбиват за Сушица.
Сушица е място с огромна сила, по слаба единствено от своята мистичност. В центъра на селото е съсредоточен огромен енергийен център привличащ всички минаващи на близо. Карлово като селище разполагащо се в непосредствена близост със Сушица е изцялото погълнато от нейната аура и следователно изцяло под нейн контрол. Резултатът е повече от фатален. И всяка една кола излизаща от Карлово завива неоспоримо към Сушица. За Сушица се знаят много легенди, но никоя от тях не може да бъде потвърдена, поради простата причина, че веднъж стъпил там, човек не може да напусне мястото. Дали там той открива върховното си щастие или злочестата си гибел, ние не можехме да разберем. Но решихме да отстоим на желанието и колкото и всичко да ни влечеше на там, да не се поддаваме и да отвърнем глава. Да продължим напред, необръщайки внимание на гласовете в главите ни. Знаехме, че това няма да е последната ни среща със все по разрастващата се Сушица. И да се надяваме, че тогава тя няма да надделее…
Много, много хвърлени камъни по късно спира кола откарвайки ни до Калофер. За пръв път нещо оп далеч от Сушица. Не вярвайки на случайността, ние бързо се качваме и след 10 мин сме в калофер. По малко от педя слънце. Стефка звъни. Викам си, крайно време някой да се притесни. Тя окуражаващо говори по телефона: “Ама вземете нещо, ако трябва. Ще ви дам пари там…” тъкмо се опитвам да обясня, че ако бяхме видяли рейс за натам, вече щяхме да сме се качили “…че пазарувах с майка и няма много алкохол, къвто земете там” продължава тя. Ясно викам си, още не е време за притеснения. 7 часа е още. Нищо. За стотен път увещавам цецо, че ей сега пристигаме. Ако ни качи ся някой за Търново даже и по светло ще сме там. Някой ме чу, и ето микробус за търново спира. Щастливо му обяснявам че и ние сме за натам, но той бързо ме попарва, че щял да минава през шипка а не през Хаимбоаз, щото там много дупки имало. Ясно, значи още много път ни чака. Като ни оставя, най накрая си зимаме първата храна за деня. някви чипсове там. И мигновено ни качват до казанлък. Ама хич не го обичам тоя казанлък. винаги чакам поне час там. Което не е толкова лошо освен ако не залязваше слънцето. За пръв път усещам, че може и да не мръднем по напред от тук. В началото на града сме, а не в края. Убийствен трафик от кола на 5 минути, която профучава със 150 километра. Няма грам лампи около нас. И аз осъзнавам че ако не ни качат следващите десетина минути, няма мърдане от тук. С мъка си спомням сутринта и репликата ” ауе айде няма да зимаме фенер. ние за нула време сме там”.
Няква кола спира като по чудо и вика че е малко след мъглиж. Викам си, че там вече наистина може да си умрем, но пък не ми се кисне тук до казанлък. Хората се оказаха дружелюбни и ни откараха чак до гурково от където почва хаимбуласа. И буквално ни спасиха живота. Вече в гурково, без грам слънце ние се насочваме към единствения източник на живот - една бензиностанция от където почва и прословутия Хаимбоаз. Купуваме си една кола за да не заспим от чакане и заставаме под приглушената светлина на една лампа. Напразно се надявам на тировете които минават от тук за Румъния да спрат. На бензиностанцията спира по една кола на десет минути, но и това не променя нещата. Наистина осъзнавам, че само някой пълен психопат би качил двама като нас насред нищото потънали в тъмното. Тъкмо си мислим, че по зле не може да стане и тряс. Тока изведнъж спира и малкото светлина от бензиностанцията и лампата до нея престава да съществува. На ти сега един фенер. Вдигам телефона си високо, но не мога да се похваля със свръх светещ дисплей. Като капак на всичко Жоро ми звъни и ме пита къде сме. Викам му долу в Гурково сме. “И кво става, ще идвате ли”. Ми да бе Жоро, мисля да намина, в Гурково не е чак такъв купон.
Хаимбоаз, или наречен още прохода на републиката е важна пътна артерия осигуряваща директен транзит от Турция до Румъния и обратно. По важност и трудност се нарежда до това да минеш през мините на Мория. След изричането на правилната дума на елфически, ти престои огромен лъкатушещ път гъмжащ от хиляди опасности. Особено внимание се обръща на местността Вонеща Вода, където освен вонеща вода има непреминаем район от дупки и капани, където десетки тирове се събират да обсъдят как да процедират и да преминат трудното препядствие. След това, ако все още не сте попаднали в бездънна пропаст, не ви се е стоварил смъртоносен сипей от камъни и не са ви изяли чакалите трябва да достигнете до върховата точка на прохода, където трябва да се намира мястото, зовящо се Предела. След предела Хаимбулас се спуща, още по отвратителен и осеян с дупки чааак до Търново където отново сте в безопасност.
Нали ви казах, че само някой психопат би ни качил в тая нощ и по този път. Но изведнъж ме осени факта, че всъщност Хаимбоаз, бивайки такъв какъвто е засилва много процента на психопати минаващи през него нощем. И наистина един от типовете който спря на бензиностанцията ни каза да се качваме, пусна някъв есид джаз и тръгна да ни разправя всякакви дивотии. Питам го дали знае къде е Предела. Незнае много ясно, щеше да бъде много лесно. Всички по телефона ме увещават че няма как да не го пропуснат, че бил най-горе там след половин час завои. И в момента който вече видяхме табела Велико Търново - 10 км започнах да се съмнявам че нещо Предела не е точно там където го обясняват. След разправии по телефона и гледане на карти, разбираме че предела е съвсем малко след гурково и изобщо не се намира на най високата точка на прохода. на 20 километра назад, от където сме в момента. Пича каза, айде ще ви върна малко, ама не ми се влиза пак в ония дупки. Което би означавало до Вонеща Вода, от където ще ни остават още 10 километра. И двамата с Цецо знаехме, че това означава цяла нощ вървене, защото повече нямаше кой да ни качи. Ама пича понеже беше психопат и явно услужлив психопат стисна зъби и отново понесе с колата си цялата болка от падане тракане и рошене.
Предела. Нарочно сложен не там където трябва да бъде, за да може само най-опитните и заслужилите да се доберат до него. Сборище на хора от целия полуостров, натоварени със специялна задача. Пределна точка за разбиранията на обикновения човек, където реалността и фантазиите започват да губят своите граници. Времеви континиум, губещ своята логика, веднъж навлязъл отвъд предела. И естествено, както се случва отвъд всеки предел, в частност отвъд предела на нашите сили, всичко изведнъж изглежда лесно и постижимо. време и пространство нямат значение. Свят в който всички понятия са си разменили значенията, денят е нощ а в небето летят пирамиди. Няма и половин час и ние вече сме там. При другите които са там от 12 часа. Хапвам следобедна подкрепа и започваме да се наслаждаваме на деня. Без да губим време, веднага успяваме да се покажем като най-побърканите хора на хижата и заснимаме на един дъх най касовия и тъп хорър филм който може да съществува. Случват се и много други неща, някои реални, някои не толкова, но в това никой не може да бъде сигурен. В един момент всички се превръщат в жители на Ирак и започват да говорят със “кх” в началото на всяка дума. кхаимбоаз.
11 часа. Всичко почва отначало. Или по скоро от края. Ето ни на дълготърсения предел. Никой няма много ясна представа какво се е случвало отвъд предела, но така и трябва да бъде. Както всичко подредено, което изведнъж почва да има смисъл, всичко става логично, ясно и конструктивно. Стопа е прост и обикновен, още с втората кола ни качват за София. И все пак, след всичките катастрофи които претърпяхме вчера беше нужно да претърпим и една днес. Точно в началото на София, със своята хаотична обаятелност успява да отбележи, че навлизаме в нейната територия, където законите са други. На горкия човек му отказват спирачките и двамата с цецо сме принудени да присъстваме на първата си катастрофа. За наш късмет, в този момент чичата не беше надул газта на голфа както обикновено и се разминахме с едно блъсване в човека от пред. След разтърсване, и огъване на предницата на голфа в абсолютно непострадалия баварец отпред ние си излязохме, поблагодарихме на човека. И се прибрахме, като преди това ударихме дългобленуваните картофки с биричка като награда.
Изживяването ме накара да си припомня хижите които правихме преди две години лятото. Мдам. Отново нощните ходения, абсолютните каръшки стопове и тонове простотия като границата със сърбия, джи пи, фин млечен, нобелова, митко вземи два, оо ябълка… играта на несъществуващи филми… та… връщайте се от чужбина идиоти такива.
(оптимистичо нали?ама просто до сега четох за
