May. 5, 2009
Нали го знаете онзи момент на задръстване сякаш някаква буца ти е заседнала в тръбопровода. Чешмата пуска само по капчица и ти почваш да си мислиш че това е нормално. И в един момент буцата пада, и всичко което се е натрупвало зад нея се изсипва върху теб с пълна сила и в следващия момент въртиш масета с Daddy G примерно. Та незнам, може би е пролетта и всички ония мити приказки за новото начало. Уотева. rain on me.
Поредната сутрин, поредното объркване какво точно е станало снощи. Сладкото незнаене кое е реалност и кое е въображение. Час, два дупка може би, но не и в стил татуировка “dude” на гърба. Какво щях да правя днес.. а да. дестинация карлово. С много учудване разбирам че цайса не е напрял да тръгваме в 7:30 и блажено се мотам докато стане един часа. Намираме се с димана и вампа и потегляме към чакащия от половин вече час цайс. Отново много спокоен. Добър цаис. Плана е стоп до карлово. Димана леко наплашена, че ще пътува с мен, щото вчера цял ден са я плашили с трипове до хаимбоаз и цялостната ми тенденциа да се надбутвам в някакви suicidal ситуации. Споко ве, димана, Карлово ей го де е. И сякаш наистина, за да я опровергае, стопа беше максимално лесен, бърз и скучен. Даже си беше чисто закарване. Ама не, наистина, първата кола директно до карлово и то четиримата ни взе. Безобразие.
Първа вечер карлово. Другите спътници пристигат чак вечерта, докато ние отзяваме с бири и хвърляме ножки по дърветата в двора на най-жълтото училище в централен балкан. Тва не беше комплимент. Но дворчето беше куул. И така, изсипват се останалите участници, в това число Цецо, Мила, Коко, Владо и Чолака. Оправяме си багажериите и аз вече взимам да се притеснявам, щото е 11 вечерта, а тука разни хора още пробват обувки и раници. Кой ще вземе, кво ще вземе… отиде първата силна вечер викам си аз. Никакъв водопад, никаква къща на боб. Успяваме да се запасим с някакво вино (7 бутилки) и най-накрая излизаме да се поразходим някъде привидливо взели четири бутилки. Четири бутилки по-късно пеем сирената на два гласа. Прибираме се да спим, и естествено Димана ни подлъгва да изпием останалото вино… мечки, вино, доорс… поредното объркване какво точно е станало снощи… а, да, легнахме си в пет, при условие че трябваше да станем в 7. Естествено, вече е към 11 и 30, и трябва да се замисля нов план и маршрут за ходенето. Козя стена се превръща в Ехо, беклемето се превръща в Розино, а петте литра вино се превръщат… в пет литра вино.
Да ви запознаем с водача на братството, бащата на цайса, a.k.a. чичо божо. Още като вместо по пътеката, ни набута да катерим в едни дерета, разбрах че много ще ми допадне. И така. блеър уич започва. Всички са с усмивки. Вървим по незнаен път нагоре, и често всеки върви в различни посоки, за да може поне една да е вярна, но всички са супер надъхани. А, да, Димана едва не припадна. Тя ни беше предупредила де, че не за тежки преходи, та да не сме я водили много надалече. Ама бива ли в първия половин час… Завайках се кво ли ще и стане нагоре и продължихме. Предвидливо на няколко човека бяха разпределени половинлитровки с ракия. Вярната подкрепа на всеки планинар. Аз се озовах с две. Завъртяхме пътьом първото шишенце и гората почна да се подхилква. Закономерно ракиената група взе все повече да назадва. О, ужас, откривам че втората ми ракия е изпаднала. Коко, сваляй раницата. Връщаме се да търсим ракията. Коко, пиян като мен, веднага ми се навива на акъля и двамата хукваме надолу по непознатите пътеки. Кви ти пътеки. Ние си вървяхме в една чиста гора без маркировка. Все пак беше алтернативен маршрут. Петдесет метра по надолу ми се ще да не бях казвал на Коко колко супер дупер интуиция за ориентиране имам. Седим си ние пияни из еднаквата гора и никой не схваща от къде сме дошли. Решаваме разумно да се върнем при раниците преди да сме изгубили и тях и тръгваме да настигаме останалите със заветната идея, че в димана е другата ракия. Крачките стават малко лениви и еуфорията се заема от отрезвителния пост ефект на отрезвяването. Тук маркировка, там маркировка… нищо. Уот да фак. Скитаме се там, лутаме се и с малко викане и надуване на тромпета успяваме да се намерим с другите. Сядаме там на една полянка, хапваме си царски. Вече е към следобед. Близко ли е хижата бе Цайс? На половината път сме, хладнокръвно отговаря той и всички хлъцват мнимо.
Пътя на горе вече няма гора и е само по билото, така че всичко е шест. Отново няколко човека се влачим супер много и простотията не секва. В този момент дойде прокобата…
Прокобата е встъпателна и коварна. Удря почти мигновено. В единия момент всичко е чисто… в другия момент прокобата е навсякъде около теб. Огромна, протяжна, неизбежна… прокобата ни припомня, че сме само гости тук и че тя диктува правилата. И както всичко за един миг стана бяло, видимостта се намали до 5 метра радиус и хоп и си отиде. Отново с видимост, успяхме да видим “че, то на планината било много яко”. Времето си напредваше, а ние така и не напредвахме. Тоест, напредвахме де, ама бавно, отзели, изпростели, с почивка на всеки десет крачки. А, да, и да знаете, следващия осми ще го празнуваме в Христо Даново.
Отново последни. Шанса братков. Аз, це, цайса и Димана. Ние сме спокойни, щото веднага може да се оправдаем с Димана, че я припаднала, я върви бавно, та ние да не я изоставяме. След като няколко поредни извисения не се оказаха върха на билото, от където вече било по-лесно нататък ние бавно и морно успяхме да се доберем до върха.
Първа минута. Точка във нищото. Безкрайна пауза. Момент без време. Отдавна не се бях чувствал странно. Ама от онова странното, което се случва само когато попаднеш на място, за което си сигурен че не е човешко. И земно не е. Дупка във времето. От последните четирима аз пристигнах първи на върха на билото и за миг останах сам със себе си, със нищото и със всичкото. Бях стъпил на един остров от трева, отвъд който сякаш не съществуваще нищо друго. Сякаш целия свят беше някакви си двайсет на двайсет метра. И някъде там в далекото се извисяваха някакви още по големи върхове.
Втора минута. Изпод острова на моето царство се показа нашата познайница прокобата. По-голяма и властна от всякога. Точно за миг цялата далечна панорама изчезна и наистина останахме само аз и острова.
Трета минута. Дойдоха Цецо, Цайса и Димана и въпреки че те нямаха шанса да видят какво имаше отвъд прокобата, останахме за миг за да усетят величието което усетих и аз.
Пета минута. Гкхххххххххххххххххххххххххххххххх. Помните ли я оная първата прокоба. Оказа се, че е била някакъв дребен minion на прокобата която беше надвиснала над нас сега. Онази само предупреждаваше. Тая директно действаше. Точно за миг всичката бяла мъгла около нас стана сива и светкавици почнаха да падат около нас мигновено последвани от гръмотевици. Я чакай да видим, какво не трябваше да правим когато сме на планина и има светкавици. А, да, ДА НЕ ХОДИМ ПО ТЪПОТО БИЛО! Уот да фак! Цайс, кво правим? “Залягаме”. Хич не се се успокоих. Както бяхме едни лениви, така всеки включи яко на пета.
Десета минута. Намираме се цялата група и всички бързичко припкаме надолу по билото, докато Господ от горе си тренира точността. Ново двайсет. Върху нас почва с все сила да се излива мега мощния град. Мен направо ми става смешно, само с огън не ни обстрелват отгоре. Всички слагат там качулки, дъждобрани и продължаваме да бродим из бойното поле. Аз уж съм се опаковал добре, ама тъпия град не спира да ме удря издадения нос. Та затова ми е толкова червен сега.
…. минута. Тъмно и мокро. Викам си хубаво, че поне хижата сигурно е близо. Ама гледам отпред чичо божо се вайка нещо. Май в суматохата нещо сме объркали пътеката. И сега нагазили в някакви снежни преспи покриващи иначе нормално видимия път седим и се чудим накъде да потеглим. Няма маркировка, няма жалони, няма нищо. Поне сме всички, щото ако бяхме още само двамата с Коко в тая ситуация, щяхме да подрискаме яко гащите. Решаваме че ще се катерим на горе да търсим няква видимост в почти отиващия си здрач. Мокро, мокрооо… абе шит голям. А да, пропуснах да кажа че ни се изсипа някакъв гаден дъжд над нас, ама ние вече си бяхме толкова мокри, че никой не му обърна внимание. Катерим се из някакви снежни преспи и най-накрая се изкачваме на някакво по-панорамно място. Хижа никаква не се вижда. Няма никакъв обхват. Решаваме, че не ни остава нищо друго освен да продължим на някъде докато не се случи нещо друго. Отпред сме аз, Владо и Чолака най отпред. Самообладанието ми засега се държи. Назад незнам какво става с другите, защото общо взето се движим в някаква протяжна колона. В такъв един момент просто, няма какво друго да правиш. Да чакам задните не можех, защото стоенето в тва гадно мокро беше два пъти по изморително от вървенето. За посядване и дума неможеше да става. Така, че перяхме нагоре, докато най накрая стигнахме до нещо което наистина си приличаше на път. Един след друг знаците започнаха да вещаят че сме наблизо. Светлината на фенера ми мерна един камък с маркировка. Малко по нататък видяхме чешма, символа на всяка цивилизация. Супер. Още понататък видяхме… хм, параклис. Малко по-надолу се чуваха камбани. Добре, разбрах, спасени сме. Надявам се не от житейските ни мъки де. Ей я малко по-надолу хижата. Значи камбаните все пак ги е бил хижаря, а не св. петър примерно. Влизаме избледнели, мокри. Бавно прекрачваме. И всеки мълчи. Хижарите плямпат нещо там, дъра дъра, ама никой не ги и чува. Всеки стои, наслаждава се на покрива над него, и още не може да повярва. Не, че сме пристигнали, а че изобщо нещо такова ни се е случило. Този трая дълго. Едно бавно, мълчаливо сушене, в което всеки пак си събираше силите и мислите. Останалото нещо което ми се случи бе да изпия пет поредни чая на един дъх. След това корема ме заболя. Проснах се и умрях.
Следващия ден по план трябваше да идем на козя стена. Но мисля, че всеки разбра, че вчера си извървяхме днешния преход в аванс. Вън прокобата още цареше, макар и не като вчерашната. Изключае едно кратко качване на един връх, и посещение на споменатия параклис целия ден премина в един размит, неясен, съновен алкохолен и напушен делириум. Петте литра вино си отидоха така бързо както и предния път. Както и всичката ни ракия. В главата ми изникват само някакви отделни кадри и мигове без ясна връзка с време и пространство. Всъщност единствената ми връзка с времето бе, че беше светло и по едно време стана тъмно. Отново много смях, отново много мечки, така си отиде още един ден. Случиха се сигурно още много неща, които неусетно потъват в забравата като отиващ си сън. А, да… Двама и един дълъг път.
Поредната сутрин, поредното объркване какво точно е станало снощи. Поредните сънища. Бавно и неохотно всеки си сбира нещата, прибира все още неизсъхнали дрехи и бавно се сбогуваме с хижата. Всички сме тъжни… Да феее. Всеки е супер нахилен. Въпреки, че си тръгваме от безценното място, всеки все още го държи еуфорията от изживяното. А ни предстои цялото нещо наобратно, погледнато през един друг филтър. Или по-просто казано, просто погледнато. От прокобата няма и помен. Всичко е супер слънчево, high definition, vivid colours. Злокобното било сега е една безкрайна зелена поляна насред панорамните около нас върхове. И естествено пак последни и доволни. Нова кратка среща с върха. Този път без кафе. С масур. Забиваме се на някаква поляна и имам чувството че лежим с нея часове. Сновем на горе на долу. Въргаляме се. Личи си че хич не ни се слиза. Тъпото долу мой, дето ще ни преебе. Щем, нещем слизаме. И си викаме, трябва по-често да го правим, всеки напълно уверен, че това няма да стане. Но май, това и му е чара. Да дойде неочаквано и да му се насладиш на пълния максимум. ъп ту да максимум, хаха. Ето го де е долуто. Карлово, Пловдив, София… Все по-далече, все по долу. Знам, че всичко ще тръгне пак ще тръгне по сивите релси. Но няма страшно. Макар и тялото ми да се прибра, главата ми е все още там някъде. Горе.
(оптимистичо нали?ама просто до сега четох за